Да си спомним за Симо Варчев 23 ноември 2020 | 17:56

Днес във Варна, на 77-годишна възраст ни напусна едно от най-големите имена в българското треньорство Симеон Варчев. Припомняме си кой беше той с интервюто, което бе включено в алманаха на българския баскетбол: „БАСКЕТБОЛЪТ – ИГРАТА НА ЛИЧНОСТИТЕ“:

Треньорът Симеон Варчев прекрачи в най-значимите страници от историята не само като перфектен баскетболен специалист, а най-вече като всеотдаен човек. Дори само една част от делото му е достатъчна за спортната гордост на България. Той е откривателят и създателят на и до днес неповтореното и до днес неповтореното явление в българския баскетбол, наречено Георги Глушков. Представете си какво прозрение за спортно техническите възможности на 15-годишния Глушков и какъв усет за перспективите на развитието му е демонстрирал младият тогава треньор и педагог Варчев.

Когато с него за кой ли път събуждаме спомените и добавяме в колоритния му портрет още размисли, косата му е напълно посребряла, той все още е отчайващо точен за хронологията на събитията, по-мъдър и убедителен е в преценките си.

– Баща ми беше учител. От малък ходех все с него, гледах и слушах какво казва на учениците, как го казва. Като поотраснах, особено когато прекрачвах в треньорската професия, усетих, че съм прихванал от него отношението към младите хора. Търпението и желанието да им покаже, да ги научи. Преди всичко с любов към тях и към професията.

– Как започна с баскетбола?

– Бях 14-годишен, когато започнах да тренирам в „Лудогорец“ (Разград). Преминах през двете възрасти на юношите, после ме взеха в мъжкия състав и играх, докато станах студент във ВИФ. Включиха ме в отбора, на който треньор беше Кирил Семов. Първият ми добър шанс в спорта. Семов беше цял университет, от него можеше да се научи всичко за баскетбола. Особено от спортист като мене, който искаше да стане добър треньор... Студентствах две години и половина, когато ме поканиха в отбора на „Миньор“ (Перник) и там играх два сезона като професионален баскетболист – водеха ме на заплата в една минна структура и бях задочен студент. През 1967-а се върнах в отбора на ВИФ, предстоеше ми дипломиране. На 30 октомври скъсах ахилес и три месеца се дискутираше каква точно е травмата ми и дали да ме оперират. Накрая минах под ножа и за радост продължих състезателната си кариера. Няколко месеца по-късно счупих крак.

Стъписах се защо все на моята глава идва, но не спрях.

– Кога се премести при треньорите?

– Паралелно, още като състезател. През 1968-а станах играч на „Лъсков“ (Ямбол) и още в началото на този период – до 1976 година, се загледах в треньорството. Сформирах групи с деца и юноши и започнах. Имаше условия – добър баскетболен салон на стадиона, където монтирахме 16 баскетболни табла и това даваше възможност за индивидуална тренировка. По това време изградиха и зала „Диана“.

Работата с юношите тръгна успешно. Станахме шампиони в различните възрастови групи. От тези групи излязоха баскетболисти, дали по-късно значим принос за развитието на ямболския баскетбол. През 1976-а шест от моите момчета бяха включени в мъжкия състав, а малко след това ми предложиха да стана треньор на мъжете на „Лъсков“.

За мене е много важно, че в треньорската си кариера аз извървях пътя от А до Я. Не съм от тези колеги, които едва свалили състезателната си фланелка, получават национален отбор. Селекционирах деца от часовете по физическо възпитание, убеждавах родители, учих децата на елементарни похвати бавно и търпеливо. Ако някое дете не дойде на тренировка, привечер яхвах велосипеда си и обикалях по домовете. Какво се е случило, болно ли е детето. Разговарях с родители, обсъждах успеха в училище, здравето, информирах се за всичко, убеждавах. И най-благодатно за мене, като скъпа награда, е било, когато видя в детските очи радостта от вече овладяна сръчност, от хубав отскок или точен шут. Радостта от играта. Когато станах треньор на мъжете, продължих да работя с подрастващите.

Паралелно. Още доста време. Винаги след това съм осъзнавал, че точно работата с малките, с подрастващите, ми е помогнала най-много да усвоя занаята.

 – Бързаше ли да стигнеш успехите?

– Те идват закономерно след ползотворна работа. Лично аз за първи път изведох мой отбор на състезания през лятото на 1972 година. И се случи – на републиканското първенство за деца в Шумен станахме шампиони. Повторихме успеха и на следващата година, пак в детската конкуренция, но със съвсем други деца. При мъжете нещата също се развиваха закономерно. През 1977-а спечелихме първия медал за ямболския баскетбол – станахме трети в турнира за купата на България, а следващата година спечелихме бронзовите отличия в държавното първенство. Имахме млади и талантливи играчи – Георги Ковачев, Георги Станков, Иван Главов, Иван Ангелов. Много бързо при мъжете премина и 17-годишният Георги Глушков.. В края на същата 1977 година Глушков беше включен в мъжкия национален отбор за балканиадата в Скопие. Тогава беше дебюта му сред батковците.

– Стигаме до най-важния период в твоя спортен живот – времето на Глушков. Как го възприемаш и определяш значението му?

– В началото го приех спокойно и с интерес. В онези години аз доста се рових в списъците от конкурсите за висок баскетболист. Споделял съм го много пъти – направи ми впечатление, че на 15 години, е бил отхвърлян четири пъти като безперспективен. И че не се е отказвал, а такава непримиримост не се среща често у толкова млад човек. Тогава той беше висок само 186 сантиметра. Ходих в Трявна, срещах се с родителите му. Никога не съм крил, че през 1975 година в Ямбол организирах конкурс за високи баскетболисти заради него.

Някак си от пръв поглед реших, че ще стане играч като Пандо Пандов, наш добър национал от онова време. Георги бързо задмина прототипа – и в ръст, и в класа.

Така започна този период, останал отворен за мене и до днес – ние с Глушков винаги ще бъдем взаимно и дълбоко уважаващи се приятели. Във времето на израстването и реализирането си Георги демонстрира няколко задължителни достойнства. Той обича силно България.

Привързан е към родния си край, към родителите си, към всички, които му помагат да израства. Той е отзивчив, възприема доброто с цялата си душевност и има чудесен ген, върху който може да се моделира чудно творение в която и да е област. Споменах, че в нашия тренировъчен салон имаше 16 баскетболни табла. Глушков ги обстрелваше като картечница – скокове, забивки. Амортизира ги. Така работеше със щангите и гирите, сякаш искаше да ги стопи. Не можеше да се насити на баскетбол. И затова, ненавършил 25 години, го забелязаха. Видяха го от раз и го избраха. Без никой да го представи, да го бутне малко напред.

Избраха него, а имаха под ръка да избират сред стотици перфектни играчи. Отидохме във „Финикс“, на място сред извънземните. Гледаха го, тестираха го, в контролни мачове го хвърлиха срещу „Лейкърс“ да се надскачва с Карим-Абдул Джабар и Уорти... След което долетяха чак до София, за да се финализира сделката с височайшите подписи на нашите шефове. После мениджърите в НБА започнаха да се смразяват, когато чуваха каква трошичка взима Глушков от парите, които те му плащаха. Това за тях не беше професионален спорт, те просто нямаха сили и право да искат от него максимално себераздаване в баскетбола, за който беше купен. И работата се разсъхна след година.

Развод по взаимно съгласие...

Това е времето на Глушков в моя живот. По-скоро част от времето. Той и сега е на гребена на вълната – президент на българската федерация. Мога само да се гордея, нали?

Симеон Варчев: Забравиха ме заради паркинсона

– След усещането от извънземните, да се върнем в родната ямболска идилия.

– Да, до 1979 година всичко в ямболския баскетбол се движеше в професионален ход с участието на градската общност. Лично председателят на Общинския съвет, който е бивш баскетболист, оказваше помощ на баскетбола в „Лъсков“. Никога няма да забравя и ползотворната дейност на председателя на нашата секция Христо Христов, с който останахме добри приятели завинаги. Отбор от добри състезатели, медал от държавното първенство, добри тренировъчни условия, чудесна и винаги пълна зала „Диана“, успешна работа и с баскетболистките. Моята съпруга водеше девойките старша възраст, които същата година станаха шампионки на България, а от следващата със същия състав се включиха в първенството на женската А група. Но много хубаво не е на хубаво. Така се случи и с нас.

Няколко месеца по-късно ни затрупа неочакваното. Шефовете на физкултурно дружество „Лъсков“ събраха всички баскетболни хора и ни съобщиха, че Ямбол е малък град и няма средства за високо класен баскетбол и че секцията се преустройва. Великодушно бе обявено, че няма да се пречи на състезатели и треньори, които искат да се преместят в друг град.

На 37 години не ми се ставаше пенсионер, пък и веднага получих предложения – в Пловдив за жените на „Марица“, в София за мъжете на „Локомотив“. В столицата – отлични условия и за работа, и за семейството ми. Тогава попитах локомотивския шеф Владо Славов, можем ли да сме конкурентно способни срещу „Академик“, ЦСКА и „Левски“. Отговори ми, че за съжаление, няма да можем. Благодарих му и заминах за Ботевград. Иван Колев председател на дружеството, в отбора – вече залязващите звезди Георги Христов, Марин Ромаски, Мишо Михайлов..., но и супер талантливите и амбициозни довчерашни юноши Сашо Везенков, Венци Славов, Данчо Колев, Емил Йонов. С Глушков се бяхме договорили след казармата да дойде при мене, където и да съм... Заради младите отидох в „Балкан“. Имах желание да играем в шампионската лига. Тръгнахме добре, втората година взехме медал от държавното първенство. Трябваше ми още един висок играч, мечтаех си да „навия“ Голомеев... Но с Иван Колев не можахме да се разберем за работата. И напуснах Ботевград.

– Стигаш пред трето преселение. Само усетът ли те заведе във Варна?

– Не. Веднага получих предложения от „Славия“ и от ЦСКА. Но избрах Варна. По една причина. Тогава получаването на състезателните права беше уредено по крепостен начин – трябва да си или войник, или студент, за да напуснеш без разрешение на досегашния си клуб.

Исках да направя добър състав, а Варна имаше и спортна рота, и университет. Записаха Глушков студент, имах възможност по-спокойно да работя за селекцията... Но главното, което ме доведе във Варна, е познанството ми с един изключителен за времето си човек – инж. Стоян Евтимов, генерален директор на химическите заводи в Девня.

Срещнахме се още преди да се заселя край морето. Той имаше верен поглед върху развитието на баскетбола и двамата заедно поработихме върху стратегията. Бях малко изненадан, че ще имам нещо общо с „Черно море“, мислех си, че отивам в студентския клуб „Академик“.

Но студентите бяха звено от структурата на военното спортно дружество, което се подпомагаше от държавното стопанско обединение „Девня“. На пръв поглед могъща общност, в действителност не чак толкова. Разбира се, достатъчно, за да се преследват високи спортни цели във вътрешната конкуренция.

И така, започна варненският период от моя живот. Началото – никога няма да го забравя, 1 септември 1982 година. Без съмнение, успехите дойдоха с представителните отбори, но искам да подчертая, че още от първите си дни във Варна настоявах за активизиране на детско-юношеската школа и нито ден не пропусках да работя и за нея.

Съпругата ми Цанка също започна работа с женския отбор. През него в различните години преминаха класни български баскетболистки – Величка Зафирова, Мариана Иванова, Албена Брънзова, Лидия Върбанова. Още в началните години взехме две титли при девойките, старша възраст, успешно се представяхме и в женската конкуренция.

Разбира се, обновихме и подсилихме мъжкия състав. При нас дойде Бойчо Брънзов, в отбора се върна опитният любимец на варненската публика Христо Борисов, който беше приключил кариерата си и вече работеше на аерогарата. Но дойде и помогна като истински капитан.

Още на втората година влязохме в медалите и за купата на България, и за първенството. На третата година станахме шампиони в една изключителна конкуренция. Убеден съм, че точно в този период мъжкият ни клубен баскетбол беше на високо равнище. Пет-шест отбора бяха наситени с добри баскетболисти и с дълги скамейки. В челото всеки можеше и искаше да победи всеки с големи амбиции и никакво примиренчество. От тази знаменателна за варненския баскетбол 1985-а, когато „Академик“ (Варна) спечели титлата, последва дълъг период, в който нашият клуб винаги е воювал за челните позиции и се е окичвал с медали.

Симеон Варчев: Баскетболът ми донесе слава и много болести

– Кажи нещо за треньора Симеон Варчев от позицията, която хората не познават.

– Като треньор не преставах да уча. Четях много книги за психологията в спорта. Гледах видеозапис, които ни предоставиха в САЩ. Водих си подробни записки от тренировките на други признати в света специалисти. Осъмвах със Светослав Пешич в спорове за подготовката и детайлите на играта. Знаех, че не се става треньор от нищото.

А когато с Глушков тръгнахме за САЩ, трябваше да поема и ролята на миниджър, въпреки всички рискове, които носеше неизвестността. Той бе повикан в мистичната за нас НБА, за която сега се знае всичко, но тогава пътувахме без да знаем къде отиваме – в ада, на кладата или при богинята на победата.

Целият ми живот в баскетбола ми е показвал, че треньорът трябва да се ориентира в работата си и от манталитета и нрава на всеки състезател. Когато започнах треньорството бях поклонник на „строгия пиес“. Нещо, което малко по-късно стана стил на треньорите в Сърбия и те вървяха победоносно в баскетболния свят. Така работих доста години – цели двайсет се движех в такива релси. След това почувствах, че момчетата се промениха не им носеше удоволствие тази желязна тактическа дисциплина, не можеха да разгърнат таланта си, личните качества. И аз започнах да отпускам юздите. И да играем за личния принос. Игровият облик, който изградихме и запазихме през много силните години за варненския мъжки баскетбол – 1997-2001 година, беше освободен, стилът на игра зависеше от личните качества на самите играчи. Те вече демонстрираха много повече мисъл на терена, повече и по-богато творчество. Ползотворните лични изяви донесоха удовлетворение и самочувствие за баскетболистите и за зрителите. И повече радост от играта лично за мен.

– Как завърши треньорския си път, което в никакъв случай на означава раздяла с баскетбола?

– Първо няколко думи за треньорството ми в националния отбор. Назначиха ме за старши треньор през ноември 1989-а. След европейското в Загреб наследих Кирил Семов. Имахме много хубав отбор.

Отидохме в Румъния на квалификации за следващото първенство и бихме румънците, които бяха силни тогава и имаха ярки звезди. Бихме ги с 26 точки и с игра. Върнахме се, подготовката продължи и тогава направих една от най-големите мои грешки в треньорството.

Следващ противник беше Швеция. По пътя към Загреб две години по рано нашите пак са играли с Швеция и сме победили като гости с две точки, а у дома с една точка. Ето, и аз се изправям срещу шведите.

Домакини сме, а гледам нашите момчета не приличат на себе си, играта не върви, водят ни катастрофално. Мисля си че не са концентрирани. А те просто са били уплашени, самочувствието им смачкано по ред дребни причини. В съблекалнята вдигам страшен скандал, за даги събудя. И още повече ги „гипсирах“, загубихме с 12 точки. Осъзнах вината си, а Господ ми помогна да излезем от ситуацията. Момчетата се амбицираха. След три дни играхме с европейския вицешампион Гърция с Галис, Янакис и останалите им звезди и ги победихме. С простичка тактика – оставихме Галис да си вкарва, не го фаулирахме. Когато един баскетболист непрекъснато има стремеж да атакува коша и то успешно, нервната му система се изхабява за момента и той става по-малко сериозен, по-малко концентриран. Гръцката петорка също ставаше по-вяла като колектив, а нашите дисциплинирано и с участието на всички спечелиха убедително. Въпреки 44-те точки на Галис. С това запазихме шансовете си да се класираме за европейското първенство в Рим. Следващата година отидохме на реванш с Швеция. Не ги победихме, разбихме ги. Убедително и красиво. Щастлив съм, че имахме много добри баскетболисти, поколението на Глушков, Амиорков, Гошо Младенов, Данчо Колев, Сашо Везенков, Цецо Антов, Венци Славов... Бяха първите години на демокрацията, започнаха да разрешават трансфери в чужбина, елитните ни играчи станаха напрегнати, очакваха да ги поканят, формалностите още бяха много. Имаше нерегламентирани въпроси от ФИБА, ФИБА просто не се намесваше и не се знаеше дали всеки клуб ще пусне своите състезатели да играят квалификации или други мачове с националните си отбори. Проблемът беше и психологически – някой успяваше да се уреди в чужбина, друг не. Не успявах да събера целия национален състав за мач или турнир, важен за подготовката ни и изобщо за цялостното развитие.

В Рим имахме отбор да се класираме в четворката, но там се появиха причини, повечето субективни, които ни попречиха. Срещу Италия загубихме само с две точки след куп съдийски лоши решения. Съдиите ги наказаха след нашия мач, но какво от това... На следващата година – 1993-а, успяхме на квалификациите за първенството в Германия, като преодоляхме и Русия, и Англия, която имаше силен отбор по онова време. Но в Германия вече нямахме добър отбор. Някои от играчите отказаха да участват, от федерацията – тогава начело с Жорж Ганчев, беше създадена неприятна обстановка и всичко това се отрази на играта и класирането. Поставихме рекорд за най-неуспешно класиране – 13-о място. Зла съдба и куп грешни ходове в организацията, селекцията и подготовката не допускаха българския мъжки отбор да достигне до финалната фаза на европейските първенства.

– Раздялата с националния отбор?

– Логично, имах проблеми с ръководството на федерацията. Много модерната по онова време фраза „Няма пари!“ беше важна, но имаше и много производни. Не съм човек, който премълчава и се нагажда, и затова ме уволниха през лятото на 1993 година. Разбира се, останах си в „Академик“ (Варна), защото не съм прекъсвал ангажиментите си там, докато водех националния тим. Още седем години бях треньор, като в периода 1995-2000 година варненският отбор играеше силно, два пъти станахме шампиони, три пъти спечелихме сребърни медали. Доброто темпо не беше прекъснато – и в годината след мене „Черно море“ извоюва престижното трето място.

Симеон Варчев: Баич е добър треньор, но още търси себе си

– Личната ти равносметка?

– Треньорската професия е много тежка за нервната система. Работих в екстремални ситуации и това ми се отрази – появи се високо кръвно налягане, аритмия. Ето защо реших да прекратя треньорството. Бях амортизиран нервно и когато получих предложението за директор на Двореца на културата и спорта, не мислих дълго. Във всичките години до сега се занимавам непрекъснато с финансовите проблеми, най-вече за осигуряване на баскетболния клуб и за различни дейности свързани с Двореца.

– Как виждаш настоящето и близкото бъдеще на българския баскетбол и на треньорството в него?

– От 1991 до 2000 година бях председател на треньорския съвет, което означава, че непрекъснато съм бил много близо до всички двигателни сили, които помагаха или пречеха за случващото се в нашия спорт. Главната тема на нашето ежедневие – парите. С тях, с липсата или наличието им, започва всичко около и в българския баскетбол.

Ясно е, че те са главен движещ фактор, но има и други подробности, които също са решаващи и почти не зависят от парите. Лично аз деля решителната роля на треньорите, тяхното състояние и влияние в три категории – първата на колежаните (Катерински, Темков, Хайтов, Такев), втората на вифаджиите (Семов, Иван Колев), третата на всякаквите (до вчера си редовен състезател, от утре може да ти поверят националния отбор). Безспорно най-голям успех имаше при колежаните и в първия етап на вифаджиите. Най-лош според мене е сегашният период. Първо, няма пари в клубовете. Интелегентните млади специалисти не се заемат с подрастващите, защото заплатите са символични или изобщо ги няма. В баскетбола лека полека останаха много малко хора, които с цялостното си умение, с културата и поведението си, да работят с по-младите и да им бъдат пример за подражание. Защото младите са като попивателни, стига да знаеш как да ги подхванеш. Днес най-голям проблем в българския баскетбол е треньорството, който е свързан с другия не по-малък проблем – финансовото обезпечаване. Най-видими са доста силовите похвати във взаимоотношенията – постоянно оспорване на съдийски решения, антагонизъм и омразно поведение спрямо спортните съперници, интриги, подстрекаване на публиката, лошият пример за състезателите. Изроди се удоволствието, естетиката и желанието да отидеш на мач заради играта „феър плей“ и заради радостта от играта. По трибуните има все по-малко хора, защото зрителите не могат да търпят треньор, който непрекъснато спори със съдиите, словесно напада секретарската маса и води безмислени, уж поучаващи кавги със състезателите си.

Лично аз не харесвам баскетбола, който се играе в Европа. И него гледам. Играе се „строг пиес“, защото треньорът трябва да се види, той да се демонстрира, непрекъснато изправен край линията, да жестикулира, да подвиква, на почивките да крещи, да заляга, да драска по една табла заради неговата тактика, разбрана или не – няма значение. Треньорите не оставят да тръгне играта, те като че ли от първия миг не вярват на своите баскетболисти и искат на мач да свършат това, което не са свършили в тренировките. Веднага след първия съдийски сигнал започват да ги учат, да се изумяват защо се допускат грешки върху тактическата схема. Една безкрайна какофония. Това не харесвам, това не одобрявам, защото мисля, че баскетболът е интелигентна игра, която се играе от интелегентни млади хора. Предпочитам НБА, където направиха съчетание от шоу и баскетбол. За целта са необходими отлично натренирани професионалисти, правила, в които влизат и взаимоотношенията между участниците и среда за шоуто – перфектни зали и перфектна публика. Но подготовката на баскетболистите е най-важното нещо. Което у нас днес е проблем.

– Одобряваш ли вече многолетното нашествие в българския баскетбол на чужденци под средната класа, на тъмнокожи американци, които сякаш идват направо от стрийтбола и които са крайно непостоянни в изявите си и не могат да поведат клубните си отбори с елементарно майсторство и мисъл в играта. Каквато е първоначалната идея за инвестициите в тях?

– Времената много се промениха. Сега собственикът на даден клуб няма време да чака, да подготвя юноши. Той иска веднага успех, иска реклама. Да се афишира фирмата или неговия лик, да го търсят медиите, той да дава телевизионни интервюта. И затова се залита по чужденци. Когато започнахме с „покупките“, целият отбор можеше да бъде от чужди играчи. Сега свалихме квотата до шест. Не съм съгласен. Според мен най-много трима в един отбор, а двама да са на терена. Точно както го направиха в Русия за вътрешното им първенство.

Ако играеш в европейските турнири, за мачовете в тях селекцията да бъде свободна. Защото при сегашните правила у нас се мачка нашия баскетбол, тъпчат се талантите преди да са пораснали.

Защо всички държави в Европа имат закон за спорта, а нашият закон е недоносен? Федерациите трябва да имат сериозно спонсориране от държавата, защото нашата федерация има 8 национални отбори. Кой да ги спонсорира, когато на гърдите им пише България?

Преди 20 години, още в началото на демокрацията, грандомански и пред съда написахме грешната формула – некомпетентно превърнахме федерациите в частни търговски дружества и дадохме на изполица високия авторитет и кръвообръщението на българския спорт.

А сега се чудим как да поправим грешката, докато играем ролята на безсилни срещу глупостта на собственото си решение.

Колаж: BGBasket.com

БФБ

Добави коментар Коментари (3)

Варненец (Гост) 3 отговор
24 ноември 2020 | 14:05

Великан ! Лека му пръст Рейтинг: 1 0

Вкаранга (Гост) 2 отговор
23 ноември 2020 | 20:50

Интелигентен мъж. Огромна загуба за българския баскетбол и за целия ни спорт. Поклон пред паметта на Симеон Варчев. Рейтинг: 10 0

Батистута (Гост) 1 отговор
23 ноември 2020 | 20:36

Поклон!!! Рейтинг: 4 0

Баскетбол

Павел Маринов пред Sportal.bg: Дадох здравето си, дадох всичко за националния отбор 26 януари 2021 | 13:45
Хърватин измъкна Академик (Пд) от ада в Плевен 26 януари 2021 | 21:33
Първи "дабъл-дабъл" в Евролигата за Александър Везенков! 26 януари 2021 | 23:58
Ямбол шокира "акулите" в края и развали плановете на Васил Евтимов 26 януари 2021 | 21:01
Борислав Младенов пред Sportal.bg: Харесва ми да чувам, че съм син на легенда 25 януари 2021 | 10:45
Мач на седмицата на Sportal.bg: Черноморец - Берое 25 януари 2021 | 17:05
Барселона отнесе Зенит и остава на върха 27 януари 2021 | 00:21
Васил Евтимов: Поемам вината, явно не съм си свършил работата 26 януари 2021 | 22:59
Тони Дечев: Това беше най-хубавият подарък за юбилея ми 26 януари 2021 | 22:52
Фенербахче мина пред Везенков и Олимпиакос след бой над Макаби 26 януари 2021 | 22:09
Швед изпоти Байерн Мюнхен с дабъл-дабъл, но Химки се издъни в края 26 януари 2021 | 21:16
Христова блести при разгром на Гожов 26 януари 2021 | 20:40
Убийствен модел залита по баскетболисти и пали страстите с горещи снимки 26 януари 2021 | 20:22
Берое удари шампиона в Адриатическата лига 26 януари 2021 | 20:20
Отложиха мач от Евролигата 26 януари 2021 | 20:14
Ларкин качи Анадолу Ефес в Топ 8 26 януари 2021 | 19:59