Зидан отвърна на зова да издърпа Мадрид от мрака

Зидан отвърна на зова да издърпа Мадрид от мрака

Тъмата се стовари върху Реал Мадрид в неделя вечерта във Валядолид и светлината не се завърна до следващата вечер, когато и той се завърна. След седмицата, в която бе изгубено всичко, се завърна онзи, който бе спечелил всичко. Зинедин Зидан пак е тук. По-малко от година, след като си тръгна с думите „това е довиждане, а не сбогом”. Точно колко различно е сега това място, точно колко по-зле стана тук в негово отсъствие, се показа в седемте дни, в които всичките цели се изплъзнаха през пръстите на „белите”. Показа се и в последния мач, преди да склони да каже заветното „да”, последния и за Сантиаго Солари начело на тима; мач, чието значение се илюстрираше най-добре именно от това, че няма никакво значение.

Оставаше по-малко от час преди първия съдийски сигнал на „Хосе Сорийя”, когато светлината изчезна отново от Реал Мадрид. Гостите търсеха първата си победа от онази срещу Леванте 13 дни по-рано, когато още имаха цели за гонене в сезона, ала не можеха да видят нищо посред мрака. Токът спря. Беше тъмно в съблекалнята, тъмно във ВИП-ложата, тъмно на игрището. От трибуните феновете опитваха да осветят загряващите играчи със своите телефони. Бавничко лампите се върнаха към живот точно когато в съдийската стая се повдигна въпросът за отлагане на мача. Отлагането, знаем, е един от начините да избягаш от реалността и да забавиш неизбежното.

В крайна сметка неизбежното не се отложи и в понеделник привечер Солари си замина, а Зидан се върна. Докато това се оформяше обаче, бе лесно да си представим как треньорът или президентът Флорентино Перес се плъзват тихом в мрака с чифт клещи и фазомер в ръце.

„В трудните моменти виждаш кой е там и кой не е, кой се крие и кой излиза напред”, бе казал Солари предния ден. Криенето обаче е естествен инстинкт понякога, когато няма за какво друго да се живее, а в трудни моменти нещата само още повече се влошават. Три загуби у дома в рамките на седем дни убиха шансовете на Мадрид последователно за Купата на краля, шампионската титла и Европейската купа, приключвайки сезона за отбора и започвайки всичко останало: разкритията, слуховете, обвиненията и серията мачове, които играчите по-скоро не биха изиграли. Единствената цел сега е всеки сам за себе си да оцелее. Опасността до сряда вечерта вече бе не самата загуба, а идващото след нея опустошение.

Пристигането на Зидан, и то сега, а не след края на сезона, отговаря на нуждата това да бъде избегнато, да се потърси мир, стабилност, оптимизъм за бъдещето след нанесени вече предостатъчно щети. Първата задача бе да се спре изтичането на кръвта.

След края на загубения мач с Аякс клубният президент Флорентино Перес слезе в съблекалнята. Играчите на отбора бяха европейски шампиони от цели 1012 поредни дни насам – невиждана в последните 50 години ера, ала сега бяха свалени от трона и вместо благодарност за спечелените четири от последните пет Европейски купи получиха обвинения. Появиха се отново дълбоко заровени вражди, отприщи се гневът и започна караница между Перес и капитана Серхио Рамос, изправил се да защити своите съотборници и самия себе си от обвиненията в крайно самодоволство и липса на професионализъм. Повиши се тон и президентът, чиято хладнокръвна фасада е само фасада, изказа на висок глас едно отдавна стаявано желание, като заплаши да изрита капитана. „Плати ми и се махам!”, отвърна на изстрела Рамос.

Поражението бе изкарало наяве много от проблемите, разделенията, съмненията. Сочеха се пръсти във всяка посока – към играчите, президента, проекта. Кризата се пренесе на съвсем различна територия, далеч отвъд терена.

Безбройни анкети запитваха какво трябва да направи Мадрид сега. Един от отговорите би могъл да бъде „да запази хладнокръвие”, само че търпението е добродетел, към която малцина имат уклон, а и след тежка загуба не е никак лесно да се обърнеш към нея.

Много от феновете изискаха онова, което обичайно феновете изискват: повече нови попълнения, повече топки, железен юмрук. Вбесеният борд си извади подобни заключения, след като съзнаваше, че последното десетилетие не е на „белия” клуб на домашната сцена и че диктатът на играчите е нанесъл големи вреди. В крайна сметка ръководителите намериха някакъв мир в комплект с ПР успех: убедиха единствения човек, способен да обедини всички, единодушно обожаван, обещал да поправи грешките от миналото. А те са много и той държи всичките козове с по-голяма власт от когато и да било преди.

И все пак онези, които изглеждаха сигурни за пропъждане, може да получат втори шанс. Отдавна отлъченият Иско не посети отборната среща преди мача с Аякс и не пътува с клубния автобус към „Сантиаго Бернабеу”. Публично обвинен от своя треньор и дисциплинарно разследван, той не бе включен в състава за Валядолид, въпреки че имаше шестима контузени. Марсело, който в тренировката в деня преди това бе част от сблъсък вицекапитан – капитан със Серхио Рамос, получи само две минути накрая. Наказаният, както и умишлено срещу Аякс, Рамос все пак пътува с тима в деня, в който и двата мадридски спортни всекидневника излязоха с очевидно кампанийни чела: „Рамос поема юздите”. В понеделник сутрин той публикува интервю със самия себе си в социална мрежа, което изглеждаше като някаква публична защитна пледоария в момент, когато пластовете се пренареждат.

В деня преди мача дори Солари изказа на висок глас подозренията си, че може би вече е уволнен, на пресконференция, на която дойде с над час закъснение. Всички знаеха, че това ще стане скоро, мнозина дори и че ще стане толкова скоро, при все че пак си беше изненадващо скоро. Запитан дали играчите заслужават да носят герба, той отвърна: „мнозинството от тях… а на онези, които не заслужават, им го казах”. Солари се прости с размах. Макар че изглеждаше неразумно да се прегаря още един треньор в тези последни и незначителни месеци на сезона, търсенето на решение вече бе задействано и някои ги сърбяха пръстите да действат моментално, за да предотвратят задълбочаване на кризата. За Мадрид незначителен мач няма.

Зидан в началото бе казал „не”. Имаше причина той да си тръгне миналото лято, куп проблеми за разрешаване. Перес остана разпънат между стремежа да върне Жозе Моуриньо, по съвпадение попаднал на журналисти на неговата улица, и признанието за носещите това рискове. Някои от борда настояваха за търпение поради очакваното наличие на по-голям избор от треньори през лятото. Имаше го обаче загнезденото усещане, че не бива да се чака толкова дълго в безвремие. Затова продължиха да опитват със Зидан. Невинаги вярваха, че той ще се съгласи да се върне, ала го стори. И то на мига, а не през лятото.

Тъй че Солари си замина. Той си знаеше от самото начало, че няма да се задържи дълго. Беше назначен за „временен” старши треньор и статутът му бе променен само заради изискванията на федерацията. Да си „постоянен” старши треньор не значи да си на поста за постоянно, както се доказа в понеделник. „Всички само минаваме оттук”, бе казал Солари, който изкара начело на тима 119 незапомнящи се и в последно време направо бедствени дни, особено онези седем накрая. За кратко изглеждаше, че е нацелил курса, ала после дойде сривът. Три загуби в рамките на седмица значеха, че отборът му отива във Валядолид с още 12 мача пред себе си до края на сезона. Мадрид няма да има истински значим мач още почти шест месеца.

А това е твърде дълго време. Дори и половината от това е твърде дълго време. Един-единствен мач бе границата. Имаше само едно нещо, за което да се играе в неделя, твърдеше „Марка” на корицата си: „Чест”. Отдолу бе добавено в скоби, сякаш прошепване на ужас, който не се осмеляваш да изкажеш на глас: („И задържане в зона Шампионска лига”). Докато автобусът дойде на „Сорийя”, Хетафе бе вече само на 3 точки отзад, Алавес – на 7, Севиля – на 8, Валенсия и Бетис – на 9. Някои сериозно се уплашиха за мястото в Топ 4, но дори и самата вероятност да се излезе от тази зона на таблицата бе ужасяваща. Щом това се представяше като въпрос на оцеляване, явно плановете вече са били задвижени зад кулисите. Онова, което ръководителите не знаеха, бе дали ще могат да ги доведат до успешен край.

А в самия мач представянето на гостите в началото беше жалко. След закъснение с две минути до оправянето на осветлението Мадрид остана в плен на мрака. Валядолид имаше 20 вкарани гола за целия сезон и един в предните 5 кръга, а срещу Мадрид можеше да има четири само в първия половин час. След откриването на резултата от Ануар Мохамед камерите показаха Перес да си повдига очилата, за да си погледне телефона. Няколко места по-нагоре Рамос наблюдаваше и бе наблюдаван. Мадрид биваше разкъсан на парчета, кризата се задълбочаваше, всички проблеми се появяваха накуп пред очите на света – портрет, или карикатура, на техния сезон. „Л.йнян”, както го бе определил Дани Карвахал.

Тогава обаче Валядолид подари гол и после дузпа на Мадрид, а Карим Бензема и Лука Модрид добавиха още два за 1:4. „Белите” спечелиха мач.

„Беше много, много тежко, а играчите бяха изумителни”, каза Солари, но дори и тогава не си правеше илюзии за своето бъдеще. Може би дори вече е знаел, че си заминава. Отговор на този въпрос не даде и човекът, призван да говори – институционалният директор Емилио Бутрагеньо: „Тук сме да говорим за мача.”

Но и той знаеше, че самият мач нямаше никакво значение. И това всъщност бе просто поредната причина Бутрагеньо и колегите му да усещаха, че нещо трябва да се направи.

Сид Лоу, „Гардиън”

Последвайте каналите ни в:

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти