Двете лица на хладнокръвния мъж

Двете лица на хладнокръвния мъж

Беше рожденият ден на едно от другарчетата на децата на Зинедин Зидан в мадридския квартал Канийяс, когато новият стар треньор на Реал Мадрид предложи празненството да се премести в къщата му в Конде де Оргас. Там подари на всеки един малчуган по пълен екип на „лос бланкос”. Този анекдот обрисува най-богато образа на французина: срамежливост до крайна степен, която го кара да се отдръпва встрани от шумотевицата, ала съчетана с вродено чувство за близост с хората; толкова щедър към децата, колкото отворен към родителите, които си спомнят как се омесвал с всички, скъсвайки с типичния образ на минали през най-успешния отбор на Европа футболисти.

Зинедин Язид Зидан е роден на 23 юни 1972 г. в блок 7 на скромния северен марсилски квартал Ла Кастелан. Идването му на този свят съвпада с дубъла на Олимпик Марсилия от титла и купа – добър пролог към житейските му пътеки. Не може да изпусне и един мач на „Стад Велодром” заедно с баща си Смаил, който е от алжирски произход. Към него и майка си Малика изповядва неизмерима любов и уважение: „На тях дължа всичко. Възпитаха ме чудесно – строго, но справедливо. Научиха ме на уважение и скромност.”

Франция приема алжирците и мароканците като евтина работна ръка. Обществото не гледа на тях като на достойни за националния флаг. Марсилия е пълна с алжирски семейства като това на ZZ, които там се чувстват на място и не маргинализирани, особено сред 6-те хиляди жители на Ла Кастелан. Това бележи окончателно характера на малкия Зизу, който в професионализма вижда начина да избяга от сивото бъдеще, обусловено от неговото потекло. На снимка се вижда как пуши на един лагерсбор на френския национален отбор, което показва скрития му бунтарски дух и огромната му отдръпнатост, забравяна само когато топката тръгне в игра. Пако Павон, съотборник на Зидан в целия му етап при „белите”, го определя като „честен и скромен”, човек ненаясно с аурата, която го преследва.

Хосе Леон е един от възпитаниците му по време на първия му етап на пейката в Реал Мадрид Кастийя. „Истина е, че на терена се променя значително – признава днешният играч на Атлетик Ескилстуна, където е преотстъпен от Райо Валекано. – Много е резервиран, ала в съблекалнята няма никакви скрупули да ти каже всичко в лицето и да ти покаже къде си сбъркал.”

Има една снимка, която би била най-точната да акомпанира на евентуална снимка на Зидан в някой речник. Направена е през 2014 г. – времето му като дясна ръка на Карло Анчелоти, по време на финала на Шампионската лига срещу Атлетико Мадрид. На нея се вижда италианецът на заден фон, с повдигната дясна вежда и ръце в джобовете, загубил ума и дума пред изгледа на своя помощник. Марсилецът е издул вена на врата си, прегънал се е на две и крещи указания, без да се е консултирал със своя началник. На терена не признава по-голяма власт от онази, дадена му от неговите изумителни крака.

ОКО ЗА ОКО

Естествеността, с която Зидан се показва извън терена, е просто фасада, прикритие за човек, който се нагажда към наложените извън неговата къщичка правила. И ако тази аура на мир, с която се носеше по терена, позволяваше да предположим, че у него всичко е хармония, стига само да намерим един лазил му по нервите съперник, за да открием и по-войнственото му лице. Онзи, който удряше по марсилския халф, накрая обичайно получаваше отговор с подобна сила. Така и дойде първият червен картон на Зизу в Мадрид – в полуфиналите за Купата на краля през 2004 г. като реакция на удар с лакът от Пабло Алфаро от Севиля.

„Той имаше по-добри и по-лоши дни – спомня си Мануел Енрике Мехуто Гонсалес, съдия в Примера между 1995 и 2010 г. – Помня го много уважителен, свръхвъзпитан. Не ти създаваше проблеми. Футболист, с когото можеше да се говори. Пък и разбираше много от футбол, можеше да ти помогне в работата. Не помня мач, след който да не е протегнал ръка за поздрав.”

На 1 февруари 2015 г. на терена на Тривал Валдерас – един от най-скромните клубове в Сегунда Б, е поредният случай на подето от Зидан, тогава начело на Кастийя, ръкостискане. „Бяха ми говорили за неговата срамежливост, ала ме сащиса якият му захват, когато се поздравихме преди мача”, спомня си треньорът на домакините Маркос Хименес, който помни французина като „хладен тип”. Добавя, че Зидан не е искал да се яви на пресконференцията след мача, която не е задължителна за третия ешалон, както и че преди мача е поискал отделна стая за своя щаб и себе си, за да подготви тактиката и стратегията си за двубоя. Не я е получил: стадионът разполага само с две съблекални и съдийски кабинет.

Зинедин е третият от пет деца – четирима братя и една сестра. Тя е косвено и детонаторът на един от най-странните моменти в неговата кариера: онзи удар с глава в тялото на Марко Матераци на финала на Мондиал 2006. Може би и заради тази поука Зидан е днес толкова в плен на разума като треньор, както изтъква Леон: „Не губи разсъдък и в най-напечените мигове. Забелязва се това, че е бил футболист. При все че е резервиран, знае какво трябва да каже във всеки един момент.” Павон потвърждава: „Никога не се стреми да застане под светлината на прожекторите.”

ХЛЯБ С ШОКОЛАД И ЕДНА ТОПКА

Отдадеността на Зидан към футбола се крие в обичта към детския му идол Енцо Франческоли и това в каква степен топката определя неговия живот се доказва от факта, че кръщава първородния си син Енцо в чест на легендата от Монтевидео. Имитиращ движенията на финия полузащитник от мачовете му на „Велодром”, Зизу се учи да играе футбол на дълъг 150 м и широк 15 м площад пред дома му. Всеки следобед след завръщане от училище Яз, както го наричат вкъщи, грабва парче хляб с шоколад и топката и слиза да тренира.

В един текст, публикуван в „АВС” на 26 ноември 2003 г. около двубой с Марсилия в Шампионската лига, Енрике Ортего описва приземяването на Зидан сред своите: „Сякаш мълви от вътрешността си: „Чувствам се човек… Сякаш съм обичан.” Не знае що да стори. Гаси мобилния си телефон. Хвърля куфара. Чувства се под наблюдение. Нарисува върху устните си лека усмивка. Бодигардовете на клуба се залепват за него. Няма ресурси за охрана на никого другиго.”

През 1989 г. се среща с един от стълбовете в своя живот – съпругата си Вероник Фернандес, в дискотека в парижки хотел. Танцьорка с родители от Алмерия, емигрирали във Франция, нейните далечни от лукса корени сякаш с едно „щрак” се свързват с тези на Яз. Както и животите им. От Бордо през Торино до Мадрид тя го следва плътно. Както разказва една от братовчедките : „Само като я видеше човек, разбираше, че пред нея стои любовта на живота .” И явно е уцелила. След 30 години заедно имат четирима синове: Енцо, Люка, Тео и Еляз. И четиримата минаха през школата на Реал Мадрид, ала никой от тях не ползва фамилията на баща си. Той така поиска.

Един журналист от вестник „Екип”, поддържащ близки отношения със Зидан, изтъква една ценност над всички други: „Толкова е честен, че не умее да лъже. Както и да прикрива емоция – и припомня третата му въобще и първата му като треньор Европейска купа, Единайсетата. – Не можеше тогава да си намери място от вълнение, ала първата му работа бе да поздрави своите играчи.”

Друга среда, в която Зизу изпъква, е залата за пресконференции. След като дойде на пейката на „лос меренгес” през януари 2016 г., появите му пред медиите – вечно готови да захапят като акули плодотворната почва за скандали на „Сантиаго Бернабеу”, са същински оазис на спокойствието. „Той винаги казва, че има 30 години футбол на гърба си, така че знае как стоят нещата в тази професия”, казва същият репортер от „Екип”.

ФИГУ НЕ МИ Я ПОДАВА

Тече 2005 г., когато Зидан се качва в кабинета на Флорентино Перес, за да му каже, че Луиш Фигу не му подава топката. Президентът се обажда на португалеца, за да го накара да покани французина на вечеря. В следващия мач Фигу подава първата възможна топка в краката на Зизу. „Вече виждаш, че му обръщам внимание, шефе”, казва Луиш на Флорентино, преди да добави, че колегата му „не иска да излезе на вечеря навън”.

Стройната му фигура и добрият вкус към облеклото му послужват да получи рекламни договори с компании от света на модата като Mango. Яз се превръща в едно от измеренията на образа на Зидан.

Последната му размяна на фланелки като играч на Мадрид е с Хуан Роман Рикелме – негов съвременник свръхтехничар, съчетал също като французина изяществото с топката плюс сдържания характер. Трябва Раул да го дръпне на онзи 7 май 2006 г. в централния кръг на терена на „Бернабеу”, за да получи цялата обич на мадридистите на прощаване. Той не се осмелява да мръдне по-надалеч от пейката. Същия следобед плача пред репортерката на клубната телевизия на „белите” в интервю преди излизането си от стадиона, който днес го е прегърнал като своя неразрушим тотем.

Алехандро Диас-Ахеро, „АВС”

Последвайте каналите ни в:

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти